Историята се пише с трудно, ала с главни букви, трябват малки стъпки и голямо търпение. Това беше първото свободно преминаване на зелената граница между Гърция и България през билото на Беласица.
От село Самуилово до проход Демир капия ни делят 13км и 1400м положителна денивелация. Нататък до Горни порой имаме спускане 1300м удобно трасе. Изпращането на експедицията от северната страна на планината беше като национален празник, а посрещането от южната страна е най-значимото събитие за селото през последните 100 години.
Утрото е бистро и свежо. Пътят лъкатуши през безброй дерета и бавно набира височина. До военното поделение при разклона за хижа Лопово няма възможност за никаква импровизация. На горе се очертават няколко преки пътеки, които спестяват дъгите на пътя. Стръмнините се преодоляват бавно, ала бързо набират височина. Сетне трасето постепенно изплува от гората към билната заравненост преди връх Калабак. За да спестим почти 2км трамбоване поемаме пряко към Демир капия по едва очертан улей в гората. Денивелацията е около 100м и отнема 10 минути гърчене право нагоре. Линията на движение извежда на поляната при стария граничен пост. В ляво от нея, на юг е проход Демир капия.
Той представлява тясна просека между скалите през която може да премине само волска кола. До скоро беше засипан с камъни и преграден от бодлива тел. Сега, това вече не е граница. Над него тегне огромно историческо бреме. Има твърдения, че прохода съществува от римско време, той е една от хипотезите за преминаването на отряда воден от заградил в гръб войните на Самуил при Ключката битка, причина за погрома на Първото българско царство. Векове по-късно към него пъплят изселниците на Македония натоварили на волски талиги целия си „живот“ изтръгнат от корените само за няколко часа след края на Първата световна война. Само няколко години по-късно през септември 1922г тук се разиграва „Петричкия инцидент“. В следващите десетилетия Демир капия е почти единствената връзка за търговия и обмен между двете страни на Беласица. През Първата световна война тук минава линията на фронта между воюващите коалиции. Стратегическият проход е важен и за горянското движение и съпротивата срещу окупационния комунистически режим след 9 септември 1944г. изобщо няма епоха от историята през която Демир капия да не се отбелязва с главни букви.
В последните десетилетия прохода е окован от бодлива тел в мълчание, обаче отново идва време да заеме своето място в историята като връзка между двете страни на планината.
От юг ни посреща фамозна гледка. Решихме да се потопим в нея и запладним за час време на самия проход опряни на натирената скала.
Беласица не е най-високата планина, нито Демир капия е най-високата и точка, обаче усещането там е небесно. Думите не могат да разкажат сетивата. Единственият начин е да го изживееш. Усещах се в предела на сбъдната мечта. Толкова пъти съм бродил из Беласишкото било и винаги нещо ме е теглило да се сурна на юг. Най-сетне е допустимо! Правим го! За първи път! Така се пише история! Дори сега, след време драскайки тези редове не успявам да преодолея вълнението.
Вървях напред без да бързам, не защото не познавам пътя, напротив, защото сякаш се връщам по път който съм минавал стотици пъти през вековете и търся всеки нов и непознат детайл от него.
Невероятно! Това е реалност, а не илюзия! Да тръгнеш от низината в север, да прекосиш билото и да се спуснеш от юг. Мислите летят през главата ми замаяна от емоции. Неминуемо се връщам в Самуилово през декември. Все още куцукащ пред неизвестността на своето здраве, часове преди Коледа с Валъо Янкиш, Тодор Тараков и Киро Михалев шумно споделяхме своите планинарски подвизи, когато като мълния ме осени тази идея: Да се върнем по „пътя на историята“! Така се раждат легендите. Всяко нещо изисква своето.
Спускането към Горни Порой е сякаш път през друга планина. Флората е съвсем различна, за миг попадаш в тропика. В началото пътят лъкатуши по естествен релеф от векове, усещане за непреходност. Пълно безвремие. След около час време излизаме на обширна поляна с руини на планинарски дом. Нататък има два варианта, пряк и стръмен път и път удобен за автомобили, които по-късно се вливат в едно и излизат на огромно разширение. Според мен, който и вариант да изберете ще Ви коства еднакво време и усилия до тук.
Разширението е огромна поляна белязана от футуристично творение. Край нея е изградена каменна чешма с изворна вода, а през средата я пресича широк чакълиран път. Естествената посока е да започнете спускане на юг. Не Ви съветвам! Ако няма да Ви пресрещне автомобил. 13км стръмнина с огромни серпентини, поне 3 часа трамбоване в мраморен прах. Другият вариант е да поемете на запад по полегато изкачване. След по-малко от километър пътят пресича маркирана туристическа пътека, по която бързо ще се озовете в Горни Порой през красив горски парк. И тук, както винаги мъдростта, че лесния път е прекалено хубав за да е верен няма да Ви подведе.
Горни Порой ни посреща равнодушно. С настъпването на нощта живее само центъра на селото наситен с младежи. Личи, че селото е с живец, келнерът в таверната е радостен да ни посрещне, разчита по жестове българските думи и чете желанията ни сетивно. Видимо е, че няма граница, освен тази която сме склонни сами да поставим. Вълнувани ни леко разочарование, че не предизвикваме никакво вълнение. Вечерта минава плавно и забавно, ала в утрото ни връхлита ураган от емоции.
Още на закуска нашият домакин Стелиос ни призовава да направим историческа снимка на групата пред хотела, която ще постави в рамка за поколенията: първите бродници прекосили на шир планината и превалили свободно зелената граница.
Центъра на Порой е пренаселен, всички погледи са към нас, сякаш сме икони. Усещането е неописуемо. Приликата е невероятна! И за тях, и за нас, нищо вече не е същото, можем свободно да прекосяваме ПЛАНИНАТА.
