Октомврийско слънце в Рила

Есенна Рила

От къде извира животът в реките

От къде започва есента в Рила

Рилски пленник

Толкова силно ме тегли. С цвят, с аромат. Не и се насищам. Рея поглед в нея, но очите ми все празни. Дишам я, но не засищам дробове. Бродя я, опипвам, обикалям, но си остава, заключена, непокътната, някак сама. Самотна е Рила в сред всички, които я обграждат, недостъпна, неразгъдана. Притегля те като силен магнит, върхове подпиращи облаци, безбройни потоци, цветни килими изтъкани сякаш избродиран гоблен. Всяка форма, всеки звук, цвят е съвършен,  докоснат от бога. Огромна, необятна, недостижима. Имаш ограничени сетива за да я възприемеш изцяло, можеш да я поглъщаш на части. Тя те опива. Изпълва. Събужда трепет, като ненаситна любовница, но сърцето и остава заключено, а ти си пленник. Величие. Това не е величие, а свръх естествена сила, божествена дарба, енергия от необятна вселена. В нея за всекиго има място. Всеки би открил своя покой. Черпи със сили, с дух, светлина. Рила сама ти показва пътеки, но не в своите недра, а твоя си път, посока към себе си, смисъл на съществуването ти тук. Рила ражда магия, която те кара да следваш мечтите. Сурова и зиме и лете, страшна, опасна, всява респект. Не те допуска, но те омайва, отнася, настанява те в друг свят. Срещата с нея опиянява, влудява, прави те роб.

Пред мен е Кабул, не толкова висок, колкото величествен, сякаш тази цялата Рила от някакви чужди, непознати, незнайни пришълци.

Водата и, отвсякъде струи, кани те да легнаеш, да цопнеш, събужда копнеж, за нежност, за близост, за любов. Водите на Рила са нейната кръв, вкусил от тези потици, потича и в твоите вени, ставаш кръвен заложник, оставаш свързан до гроб, защото това е изворът на живота.