Пет планини, 260 км. 32 000 м. обща денивелация, милион крачки, които те доближават до себе си. Искаш да откриеш нещо, но те намира това, от което имаш нужда.
Славянка (до 23 ноемв9ри 1951 г. Алиботуш[1], на гръцки: Όρβηλος, Орвилос) е планина в Югозападна България и Северна Гърция и е част от Рило-Родопския масив.
Традиционното име на планината е Алиботуш. В миналото изследователи и пътешественици са възприемали като част от Пирин планина цялата група планински възвишения, разположени между Парилската седловина и Бяло море. Съвременните научни схващания за границите на Пирин са относително нови и датират едва от началото на XX век. В Гърция планината е известна с името Орвилос, вариант на античното Орбелос – име, с което античните автори неопределено споменават днешните Пирин, Боздаг, Алиботуш, и Беласица. [2]
Пещерата Капе под южните склонове на Алиботуш
В края на XIX и началото на XX век Алиботуш е арена на българските освободителни борби в Македония. В нея намират убежище четите на ВМОРО начело с войводите Гоце Делчев, Яне Сандански, Дядо Илия Кърчовалията, Атанас Тешовалията и други. Комитските премеждия в Алиботуш са живо описани от перото на поета Пейо Яворов в неговите „Хайдушки копнения“.[3]
През 1933 година естествоизпитател Александър Дряновски предлага планината да се нарича Китка[4] поради богатството на флората ѝ. Сегашното име на Алиботуш Славянка е наложено с държавен указ през 1954 година при серия преименувания на географски обекти в страната. Името Алиботуш продължава да се използва – така се казва резерватът, който обхваща голяма част от българската територия на планината
Планината е разположена на юг от Пирин, с която се свързва чрез Парилската седловина (1170 м). Със своето западно-източно простиране тя силно контрастира на меридионално разположения пирински масив. Дълга е около 20 км и широка 10 – 12 километра. На югозапад чрез седловината Кали на 865 m н.в. се свързва с по-ниската Сенгелска планина, а на изток чрез седловината Пъдарчовица (Панаирска ливада, 720 m н.в.), южно от село Нова Ловча – с планината Стъргач. На юг, на гръцка територия, чрез седловината Бели пресеки на 1189 m н.в. се свързва с планините Черна гора и Шарлия. На северозапад склоновете ѝ се спускат към Санданско-Петричката котловина, а на юг – към Крушевската котловина в Гърция.
По билото на Славянка между гранични пирамиди от № 68 до № 113 минава държавната граница между България и Гърция, като по-голяма част от планината се намира на българска територия. Най-високата ѝ точка е Гоцев връх (старо име Алиботуш, 2212,6 m), разположен на самата граница между гранични пирамиди с №№ 99 и 100. Други известни върхове са Шабран (2195,3 m), Голям Царев връх (2183,2 m), Малък Царев връх, известен като Алиботуш в Гърция, 2087 m, Егюптин (Гюптин) (1362 m), Рамян (Дрепаноидес) (1195 m).
Славянка представлява обособена хорстова планина. Изградена е главно от масивни и ивичести мрамори, покриващи южните части дълбоко разположена гранитна ядка (Тешовски плутон). Рядко се срещат тънки прослоки от шисти и калкошисти. Мраморите са част от най-долната тектонска единица от алпийската навлачна постройка на Рило-Родопския масив.
В района на селата Петрово и Парил се намират изоставени кариери за добив на мрамор за строителни цели и производство на художествени изделия.
Геоморфоложките форми в планината са разнообразни. Със своя карстов строеж тя привлича пещерняците. В нея има повече от 30 пещери, като Ванковица или Рупата край село Парил, Комарница при Голешово, Егюптен дупка край Петрово и други. Най-известна обаче си остава историческата пещера Капе над село Крушево, днес на гръцка територия.
Според климатичното райониране на България планината попада в среднопланинската подобласт на планинската климатична област. Средиземноморското влияние обаче е изразено много силно – климатът притежава много субсредиземноморски черти. Това личи особено добре от режима на валежите, които имат есеннозимен максимум и летен минимум. Средните температури през студеното полугодие са много по-високи от средните температури за съответните надморски височини в останалите части на страната. Не е без значение и влиянието на фьона през зимата и през прохладните сезони по северните склонове на Славянка.
Средногодишната температура за най-ниските части на планината е почти 14 °C, а за най-високите – около 6 °C. Средната продължителност на периода със сравнително устойчива температура (над 10 °C) за ниските части на планината е 200 – 220 дни, а за най-високите 130 дни. Валежите са между 700 – 900 mm, а за най-високите части и над 900 mm годишно. В Славянка снежната покривка се задържа ок. 2,5 – 3 месеца, като понякога тя се формира неколкократно през зимата.
Местността Ливада (Марина поляна) – единственото място с питейна вода във високите части на Алиботуш
Дъждовното подхранване на реките е 25 – 30% от общия обем на отока. Преобладава подпочвеното подхранване, докато снежното е едва 20 – 25% спрямо общия обем. Високите части на планината са силно обезводнени поради варовиковите терени. Само на места има съвсем малки изворчета. Затова в ниските части извират големи извори, като някои са с дебит над 1000 литра в секунда. Изворът на Петровска река е с дебит около 800 – 1200 л/сек и от него черпят вода 15 села и три водноелектрически централи.
Почвената покривка не е особено разнообразна. За нея са характерни на места средно и силно развити ерозионни процеси. Ниските части на планината са заети от канелени горски, а високите – от кафяви горски почви и на места ареали от планинско-ливадни почви. Широко са разпространени хумусно-карбонатните почви (рендзините). Те са плитки до средно дълбоки, каменисти до скелетни. Ситноземът им е богат на хумус и на общ азот. Обикновено са сухи, топли и с малка мощност на почвения профил. Те обуславят наличието на бедни до средно богати месторастения. Ниските части са подходящи за черноборови и белоборови насаждения, а местата над 1300 – 1400 м н.в. – за черномурови. Срещат се също канелено-подзолисти, а по високите части – планинско-ливадни почви.
Алиботушки чай
Поради граничното си разположение Славянка е малко известна планина и достъпът до нея в миналото е бил силно ограничен. За сметка на това природата ѝ е девствена. В Славянка виреят повече от 1700 висши растения, което я прави уникална не само в България, но и в европейски мащаб. Флората и фауната са много богати. Изследователите определят Славянка като уникален природен кът именно заради богатството му на растителни и животински видове. Върху незначителната му площ преди разширението на резервата има над 1400 вида висши растения. Не случайно районът на резервата се смята за един от най-важните флористични формообразувателни центрове на Балканския полуостров. Тук има повече от 20 вида български ендемични растения, като 5 от тях не се срещат никъде другаде в страната. Най-широко разпространеният дървесен вид е черен бор (Pinus nigra), който заема ниските части на резервата. Над него се е настанила черна мура (Pinus leucodermis), чиято горна граница минава на 1800 м.н.в. Тук се намира най-голямото находище на черна мура на Балканите, която е основната причина за обявяването ѝ за резерват. Възрастта на горите от черна мура е 60 – 120 г., като отделни насаждения са над 200 г., а някои дървета достигат и до 400 години. Височината на тези дървета е над 30 m. В ниските части на резервата има бук (Faagus silvatika), обикновен воден габър (Ostrya carpinifolia), докато в горните може да се види бяла мура. Обикновено бук и ела (Abies alba) се срещат на сенчести и по-богати место растения, докато най-бедните места са заети от черната мура. Интересно е наличието на тис (Taxus baccata).
Още по-интересна и разнообразна е тревната растителност. Богатството на тревни видове е обусловено от благоприятните почвени и климатични условия. От особено значение е карстовият терен, който е един своеобразен оазис за южни и топлолюбиви видове.
От ендемитите заслужава да се споменат борисовата ела (Abies borisi–regis) и кошаниновото вълче лико (Daphne kosanini), което е терциерен реликт и балкански ендемит.
То се среща и на други места в Югозападна България, както и от Боздаг планина до планините в Албания. В Славянка расте между 1000 и 1800 м.н.в.
От защитените растения трябва да се отбележат венериният косъм (Adianthum capilus-veneris), дряновската кандилка (Fritillaria drenovskyi) и особено родопска съсънка (Pulsatilla rhodopaea). Това е най-красивата едра цветна съсънка. Среща се и в Родопите.
Цветовете ѝ са единични, с правилна звънчевидна форма. Венчелисчетата са тъмнолилави отвътре и светлолилави отвън. Многобройните власинки им придават сребрист и пухкав вид, откъдето идва и народното име на съсънката – котенце.
Само в Славянка се среща и изключително редкият балкански ендимит зюндерманова поветица (Convolvulus suendermanii). Красивите ѝ розово-бели и тъмнорозови фуниевидни цветове разнообразяват варовитите сухи каменисти терени на резервата. Красотата ѝ се дължи на сребристобелите власинки, които я покриват.
Славянка, погледната от Родопите.
В Славянка и в резервата се среща и родопско лале (Tulipa rhodopaea), открито, описано и наименувано на латински от чешкия учен Йозев Веленовски. Като балкански ендемит това лале се среща също в Родопите, Македония и Гръцка Тракия. С едрите си тъмно- или виненочервени цветове и с вълнообразните краища на венчелистчетата си е сериозен конкурент по красота на градинските лалета. Сега се използва като изходна форма за селекциониране на културни форми.
Интерес представлява и красивото ендемично наше цвете стрибърнова каменоломка (Saxifraga siribrnyi), която със своите малиненочервени цветове ярко контрастира на белезникавия карстов фон.
Много красив терциерен реликт и балкански ендемит е дългошпорестата теменуга (Viola delfinanta), която в България се среща само по пукнатините на варовиците и на варовитите терени на резервата. Това е извъредно оригинална многогодишна туфеста теменуга с едри розово-червени цветове. Освен в България се среща още в Гърция – в Боздаг планина, на Олимп и на Халкидическият полуостров.
Ендемит на Славянка е и парилската метличина (Centaurea pariliana). Тя има красиви червени цветове и расте по варовити скални терени. Друг ендемит на Славянка е шахтиевата дрипавка (Crepis schachtii).
От останалите видове заслужават внимание алиботушката боянка (Erysimum slavjankae), краинската (ницовата) телчарка (Poligala Nicaeensis), лъжливият зърнастец (Rhamnus fallax) и маслиновидното вълче лико (Daphne Oleoides), което е вечнозелен храст със сиво-черна кора и с окосмени отдолу листа. Цветовете му са бели или белезникави, а плодовете – червени. Също като кошаниновото вълче лико е защитено от закона.
Животинският свят на Славянка също е богат и разнообразен. Наред с типичните за страната видове – сърна (Capreolus capreolus), дива свиня (Sus scrofa), заек (Lepus europaeus), лисица (Vulpes vulpes), язовец (Meles meles) и други – се срещат и много средиземноморски видове. По-известни са чакалът (Canis aureus), шипобедрената костенурка (Testudo graeca), шипоопашатата костенурка (Testudo hermanni), македонски гущер (Lacerta erchardi), рядката котешка змия (Telescopus fallax) и други. Особено много са средиземноморските представители на безгръбначните животни – над 55 – 60% от всички безгръбначни в резервата.
Измежду насекомите на Алиботуш, най-добре са познати пеперудите, и по-точно дневните пеперуди. Изучаването им започва в края на 1920-те с експедициите на учителя Александър Дряновски, един от най-продуктивните и проницателни наши биолози, и Кръстьо Тулешков от Царската Ентомологична Станция в София (интересно е, че едни от първите пеперуди на Алиботуш са събрани лично от Н.В. Борис III). Поради строгия граничен режим по време на комунистическия режим, дълго време след края на Втората Световна война посещения на Алиботуш не са били възможни. Едва през 1992, след облекчаването на достъпа до планината, биологът Здравко Колев започва серия посещения, в резултат на които са открити четири нови вида дневни пеперуди за България (белянката Euchloe penia, синевките Plebeius andronicus, P. nephohiptamenos и P. aroaniensis). Също в биотоп, открит от З. Колев, е потвърдено срещането на сатиридата Hipparchia orestes в България. От тези нови видове всички освен E. penia са балкански ендемити, и всички освен Plebeius aroaniensis се срещат в България единствено в границите на планинската верига Алиботуш-Пирин
Сборен пункт: местност Попови ливади. 08.45 часа
Етап 12: 15.08.2024г. /четвъртък/ Преход от местност Попови ливади до х. Славянка. Нощувка в хижа Славянка. Време за преход 5-6 часа, трудност 2/5, разстояние 21 км., денивелация 1750 м.
Етап 13: 16.08.2024г. /петък/ Преход от х. Славянка до х. Извор. Нощувка в хижа Извор. Време на прехода 8-10 часа, трудност 5/5, разстояние 26 км., денивелация 3600 м.
Цена: 120 лв.
Цената включва организационна такса и планински водач
Цената не включва храна, алкохол, безалкохолни, лична екипировка, нощувка, транспорт, входни такси за музеи и съоръжения, както и услуги които не са споменати като включени
Цена на нощувка: 15-20 лв. /заплаща се в мястото на настаняване/
*Забележка: Според моментните метеорологични условия и нивото на подготовка на туристите е възможно маршрутът да бъде адаптиран на място
Всеки учасник в прехода идва на собствена отговорност и сам отговаря за своята психо-физическа кондиция.
Група: минимум пет /5/, максимум осем /8/ участника
Краен срок за заявяване на участие: 30.07.2024г.
Организатор:
Димитър Димитров - планински водач В-00255
застраховка професионална отговорност: 086001000001346
За записване:
тел. 0889 123 347
dimitar.jordanov67@gmail.com
Заплащане за участие чрез банков превод на: IBAN:BG73ESPY40040015153819
BIC: ESPYBGS1
Титуляр: Димитър Димитров - планински водач
или
REVOLUT:
IBAN:LT61 3250 0406 3423 9968
BIC: REVOLT21
Dimitar Dimitrov