Як Чепик: 2016

неделя, 7 август 2016 г.

Не-поетеично

          Отне ми повече време отколкото очаквах. Не бях предполагал, че е възможно да не го получа. Знаех си, въпрос на време. Въпреки това търпението ми бе поставено на болезнено изпитание. Всеки ден отварях и затваря очи с мисълта кога ще дойде, свари ме неподготвен.
          Седях унесен на верандата вперил поглед в Рила. Пред очите ми изтече филм от хора и съдби. Разбрах, че е до мен, приседнало от другата страна на масата. Познах го без да взвъщам поглед. Дошло единствено заради мен.
          Бях ги следвал няколко години, всъщност съм се крил. Дебнех го с молив в ръка. Зовях, го страстно да ме навести, а то е винаги било при мен, от другата страна на масата.
           Винаги, тук, на една ръка разстояние, обръщал съм му гръб. Дори и още, то ме е водило и създавало моите срещи, дърпал съм се и съм се втурвал напред, може би ме е пазило и водило по начертания път.
          Бил съм сляп, глух...изтрил сетивата си, заключен в собствените страхове, но него го е имало и винаги ме е водило за да стигна и да продължа напред.
          Не знам дали съм загубил или спечелил, всъщност на кого му пука, щом сме се срещнали. Търсил съм вдъхновението, а съм достигнал щастието.

сряда, 2 март 2016 г.

Джерман

Джерман е „най-силната“ река в северо-западна Рила. На всеки природолюбител са известни изворите и, Седемте рилски езера. Доста хора познават долното течение, през Сапарева баня, Горно поле, Дупница и заустването в Струма. За мен поне, винаги е било любопитно да се потопя в просеката между Бойов рид и Джуганица, за да „изходя“ планинското корито на Джермана. То започва като широка кутловина над кв. Гюргево на Сапарева баня,старо село с име Мацакур.

Това е един от най-широките портали към сърцето на Планината, от който се излива част от живителната и сила. От селото излиза асфалтов път към вододайната зона в ниската част на кутловината. Нататък продължава добре подържан черен път, по който може да се шофира дори с лек автомобил. Край пътя върви мощен електропровод до заградено имение, чийто табелки информират че е построено по европейски проект.м Сградата в центъра наподобява бъдещ ВЕЦ, а от страни е опасана с рибарници. Ограда и видеонаблюдение подсказват, че не е място за любопитни.

Пътят върви до широко речно корито, покрито с обли камъни, но водата се е оттекла под тях. Ясно си личи, че до 1994 година когато на височина 1500м. водите на реката са „хванати“ към язовир Искър тук е имало бурна река. Сега клокочи малък поток, който едва се откроява. Коритото е обрасло с ниски борини, а след десетина години ще се превърне в гора, от коритото на реката едва ли ще остане следа.

След тридесетинаминутно ходене от ляво се появява табелка към пътека за монастира Свети Стефан. В началото едва видима после ясно се очертава като серпентина към билото на Джуганица. Тук-там се виждат остатъци от избеляла синя маркировка и нови табелки. Изкачването отнема около половин час. Монастирът е комплекс от двуетажно общежитие с десетина стаи, скромен храм, игуменска къща и стопански постройки оградени с чамов стобор. Църквата е посветена на Свети Стефан, първият мученик за Христа, убит с камъни заради вярата. Храмът е непретенциозен отвън, но по отношение към христяните вътре си личи дълбоката вяра с която се служи

На север под обителта има лековито аязмо и параклис посветен на Свети Стилян Детепазител Пафлогонойски, верен защитник на децата и мощен в молитвата пред Бога светец Детепазител.

Спускането обратно до пътя е 15 минути. След още толкова се достига до параклиса Св. Св. Петър и Павел. Той е изграден върху малка височинка. Зад него реката оформя красиво каньонче. В долния край на теснината е изграден бент, който сякаш е арестувал реката. След параклиса пътят се спуска за да набере сили за поредната височина оставаща между пътя и реката наречена връх Градище/1031м./ От там започва дълбоко спускане към местността Езерището. По всяка вероятност преди време, когато цялата вода от водосбора се е спускала по реката тук са се образували разширения, тихи и пълни с ръба, наподобяващи езера. Сега са останали само камъните от речните дъна.

Кутловината бавно се въздига и постепенно се стеснява, пътят често гази реката ту в ляво, ту в дясно. Цялото ми внимание бе съсредоточено в откриване на заустването на един от най-големите десни притоци на Джерман, река Перущица. Обходил съм изворите и, очаквах с гръм и трясък да се спуска тук някъде. Наложи се да обикалям за да „хвана“ коритото и. Дълбоко около метър, широко около два, поломило едри дървеса, сега едвам клокочеща бара между камънаците.